Рубрики в броя
V I P
АНАЛИЗИ
ГАЛЕРИЯ
ЗАЩО
ИКОНОМИКА
КУЛТУРА
МНЕНИЯ
НАЦИЯТА
ОБЩЕСТВО
СВЕТЪТ
СПОРТ
УЛИЦАТА
ЧОВЕКЪТ ОТ ДЕНЯ
|
| Най-важната реформа засяга самите нас |
| 2000-04-04 13:00:54+03 |
| През последните десет години у нас непрекъснато се говори и пише за какви ли не реформи: икономическа, политическа, военна, здравна, културна и т. н., но никой не говори за реформата, касаеща нас самите, за поврата и прелома, свързан с нашите души, с нашето съзнание и мислене. Смята се, че тук всичко ще си стане от само себе си, без особена грижа от нас самите, един вид „автоматично“. Същевременно не се забелязва, че успехът на всичките ни начинания зависи тъкмо от това, доколко ние самите сме в състояние да ги доведем докрай, доколко човешкият фактор има потребната готовност да се нагърби с промяната на своя живот. Поради неяснотата относно ситуацията, в която се намира прословутият субективен фактор, в един момент се разбра, че „нещата не вървят както трябва, че „изоставаме в сравнение с унгарците, чехите, поляците“, че у нас всичко става мъчително бавно и пр.Оказа се, че в българското „колективно съзнание“ заразата на комунизма е пуснала много по-дълбоки корени, отколкото изобщо сме си представяли, че е възможно за тези 45–50 години. „Идеалът“ на комуната, в която всички са равни най-вече в безотговорността си, в безотговорното правене на някакъв сив и скучен „общ живот“ и в самонадеяната „колективност“, изцяло потискаща индивидуалността и личността, по необясним начин пасна на душите на голяма част от българите. В атмосферата на пълно господство на комуналната психика и на безличността като неин архитип се задушавахме десетилетия и оздравяването от нея се оказа, че не може да стане за десетина години, още по-малко пък за една нощ. Не е тайна, че у нас все още думите колектив и ние са на особена почит, а думите субект, индивид, индивидуализъм се считат за... обидни. Как тогава с такова съзнание ще отидем в общоевропейския дом, за какво ще сме им нужни там и какви ли поразии ще си позволим да направим за тяхна сметка.Оказа се, че въпреки всичко и у нас комунизмът „тръгна да си отива“, но мнозина все още се разделят с него с огромни съжаления и с болка в сърцето, а някои дори го обикнаха повече от преди. Носталгията по комунизма все още разяжда толкова много сърца, а мнозинството скоро забрави униженията, които всички ние бяхме принудени всекидневно да търпим. Днес отново всички като че ли пак в един глас недоволстват от държавата (която отново по общото мнение трябвало да се грижи за всеки един от нас). Какво означава всичко това, ако не симптом за онази страшна деформация на съзнанията, за онези дълбоки рани в душите, които комунизмът ни остави в наследство. Как тогава да очакваме поврат във „всички сфери на живота“, след като си оставаме все същите, след като ни е страх да възприемем нови ценности (на либералната демокрация, на свободата, на личната инициатива...) и след като нямаме смелостта да погледнем реалността „право в очите“, разделяйки се с илюзиите, заради които не видяхме нищо добро толкова десетилетия.Ето че сега, на десетата година от славните български реформи (чехите и унгарците май отдавна забравиха за тях), все пак през толкова много изпитания достигнахме до твърд бряг, ситуацията мъчително се променя, иска се още малко издръжливост, за да не отиде отново всичко напразно. Ще преговаряме за членство в Европейския съюз и като че ли се вижда краят на бедите ни. Пагубното подценяване на „вътрешната реформа“ може да ни изиграе нов, при това още по-страшен номер: не може за десет години три пъти да тръгваме напред и три пъти да се отказваме – и това да остане безнаказано! Наказанието този път ще бъде – дано силите ни издържат да не допуснем нов провал – такова, че не искам да мисля за него.Прекрасно разбирам, че тази „вътрешна реформа“, или повратът в душите и съзнанията, не се прави от горе или по команда, а зависи от всеки един от нас поотделно, той е индивидуално дело на свободния човек, който отговорно взема собствения си живот в своите ръце и открито поглежда бъдещето, което сам е заслужил, бъдещето, което съкровено желае. В Европа този поврат е станал за столетия, там културата на индивидуалността със съответстващото є самосъзнание е основанието за техния просперитет, за разцвета на демокрацията и за автентичния живот, на който съвременният европеец заслужено се наслаждава; ние трябва да изживеем този поврат за броени години – ако искаме да живеем достойно, ако искаме униженията да престанат. Уверен съм, че рано или късно ние ще победим слабостта си – та това е повеля на самия живот, животът всичко надмогва и няма нищо по-силно от него! – моля се само този ден да дойде по-рано. Нашето достойнство е в нашите ръце, ако сме се преситили вече от коварствата на несвободата и безотговорността, то тогава... „денят на правдата голяма“ (помните ли тази песен!) вече е дошъл; преди това обаче няма да дойде, няма как... |
| Автор: Ангел ГРЪНЧАРОВ, философ |
|
